Ивановският манастирски комплекс „Св. Архангел Михаил”, известен още и като Ивановски скални църкви, се намира на 22 км южно от град Русе, източно от село Иваново. Ансамбълът от около 20 малки скални църкви, параклиси и килии, издълбани на различна височина в скалите и свързани помежду си с пътеки и скални стълби, е разположен в живописния каньон на река Русенски Лом.
На фона на многобройните скални църкви и манастири в България, Ивановският скален манастир се отличава със запазените си стенописи, които го правят уникален. Поради тази особеност манастирският комплекс е включен в списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО и е един от 9-те такива обекта в България.
Църквите при Иваново са неделима част от стотиците средновековни скални църкви, манастири, скитове и отделни отшелнически килии в Североизточна България, които през периода Х-XIV век превръщат долината на река Русенски Лом и нейните притоци в прочут православен и духовен център.
От житието на търновски патриарх Йоаким І (1235-1246 г.), се разбира, че последният в края на своя живот се отдал на отшелничество сред тукашните непристъпни скали и заедно със свои ученици той построил първата скална църква, която заедно с останалите в местността "Писмата" образуват впоследствие големия скален манастир "Свети Архангел Михаил", „..и там живееше с трима свои ученици Диомид, Атанасий и Теодосий. Изсече в скалите и малка църквица "Свето Преображение", и на това място показа много повече трудове от първите", това станало в началото на XIII век. По произход българин, преди да дойде тук (при Червен – Красен) Йоаким се подвизавал на Света Гора. По нататък в житието се говори, че привлечен от добродетелите на Йоаким цар Йоан Асен II посетил малкото братство като ..." му даде много злато. Старецът нае работници с това злато, изсече още пещери и направи голям манастир на името на великия архистратиг Михаил, който съществува и до днес. И там събра множество монаси, които като трудолюбива пчела поучаваше непрестанно на монашеския чин, който е път на спасението. А те един друг се надпреварваха в добродетелта и възлизаха нагоре като по стъпалата на някаква стълба"...
По-късно, след утвърждаването на България като най-голяма и най-силна държава в Югоизточна Европа, по предложение на цар Иван Асен II, съборът на българските епископи избира Йоаким за Търновски архиепископ и първи Български патриарх след 971 г. Търновският патриарх св. Йоаким І според данните на житието му се отличавал със своя аскетизъм и изключително милосърдие. И като патриарх той продължавал да живее по правилата на монашеството, присъща му била постоянната молитва, но изпълнявал усърдно и своя архипастирски дълг.
През целия период на Второто българско царство (XII-XIV в.) манастирът поддържа трайни връзки с царския двор в Търново. Негов ктитори освен цар Иван Асен II (1218-1241), е бил и цар Иван Александър (1331-1371), както и други представители на владетелските семейства, на които са запазени ктиторски портрети. Дори цар Георги-Тертер I (1280 – 1292) в края на живота си се замонашил в една от килиите на манастира и завършил там живота си.
През XIV век манастирът "Св. Архангел Михаил" се превърнал в център на исихазма. По онова време исихазмът (религиозно учение, което възвисявало духовната същност на човека чрез уединение и самовглъбяване) станал официален във Византия и България. Основите на това учение, макар и още да не се е било обособило като официално, тук полага Йоаким (бъдещият патриарх), който имал много последователи, дали обет за безмълвие – истински исихасти. Първоначално те били около осемдесет, живеели в скалите и се прехранвали с корени, горски плодове и зърнени култури. Особено бурно исихазмът се разраства след средата на XIV в., кагото е разпространяван из българските земи от Св. Теодосий Търновски, най-близък ученик и сподвижник на основателя на учението – Св. Григорий Синаит.
Свидетелство за активната духовна и книжовна дейност протичала в Ивановския манастир е една преписка, съхранявана днес в манастир на един далматински остров, от „Висарионовият патерик”, които бил сътворен именно тук. Друго доказателство, че в обителта са работили граматици-книжовници, са многобройните графити, представляващи издълбани от монасите лаконични изповеди и послания, съхранени по стените на малко достъпните днес монашески килии. Сред тях е известният т. н. врязан надпис на Иво Граматик от края на XIII век, който напомня приписките по полетата на старобългарските ръкописи.
По време на своя най-голям възход (XIV в.) Ивановският манастирски мега-комплекс съставлявал над 40 скални църкви и около 300 килии.
С покоряването на тази част от България от османлиите в края на XIV в. и разрушването на близкия средновековен български град Червен, повечето от скалните манастири в Поломието били изоставени от монасите и запустели напълно.
Една част от светата обител на Ивановските скални църкви съществувала и през ранните векове на османското робство, но постепенно започнала да запада, като духовната дейност и тук замряла.
Има сведения, че през XVIII век скалният манастир отново е бил обект на поклонение от вярващите, но никога повече на възвърнал предишното си величие.
С течение на времето голяма част от Ивановските скални църкви се разрушили, кога от злосторна ръка, кога под въздействието на природните стихии - дъждове, земни трусове, ледове, слънце и пр. Имената на оцелелите храмове били забравени през вековете, като местните хора ги нарекли с различни имена: "Господев дол" – защото през отвора на една църква се виждал Христовия образ, местността "Писмата" – заради запазени знаци и надписи; една от църквите е наречена "Затрупаната", а друга просто "Църквата".
Но въпреки пораженията на времето, до наши дни е запазена не малка част от най-голямото богатство на Ивановските скални църкви – прекрасните им стенописи, заслужено привличащи вниманието. Проучването на фреските показва, че те представят два художествени стила – Комнинов (XIII в.) и Палеологов (XIV в.). Сред всички стенописи най-известни са тези в главната църква „Св. Богородица”, които отразяват водещи тенденции в развитието на българското изкуство в периода преди османското нашествие.
Изящните ивановски стенописи са причина скалният манастир „Св. Архангел Михаил” през 1979 г. да бъде включен от ЮНЕСКО в списъка на световното културно-историческо наследство.
Днес този уникален за цяла Европа голям духовен и културен център, макар и трудно достъпен, се посещава от хиляди туристи и поклонници.
Архитектура и изкуство:
Ивановският манастирски комплекс „Св. Архангел Михаил” се състои от шест самостоятелно обособени звена от скални помещения с храм към всяко едно и голям брой други самостоятелни килии. Всичките (без «Църквата») се намират в местността „Писмата”, в каньона на река Русенски Лом. Тези по-малки скални комплекси са известни с названията: "Църквата”, "Белберницата", „Затрупаната църква”, „Кръщелнята”, „Господев дол” и „Съборената църква”. С изключение на "Църквата", където е разположен главният храм – „Св. Богородица” на целия комплекс, всички останали скални обединения се намират в скалите на десния бряг на реката.
“Църквата” ("Св. Богородица")
Комплексът на „Църквата” с предполагаемия главен храм на лаврата „Св. Архангел Михаил” – скалната църква „Св. Богородица”, е най-интересният обект от Ивановските скални църкви. Той е и най-добре запазеният паметник от всички скални манастири в Поломието.
Комплексът възниква през 60-те години на XIV в. и е последен етап от разширението на манастира-лавра. Помещенията му са разположени по скална тераса на 30 м над речната долина, до която достига криволичеща пътека.
Скалният храм "Св. Богородица", изсечен на 32 м височина в отвесната скала, се състои от притвор, наос и прилепен от север параклис. Общата дължина на помещенията е 16 м, ширина 3,50 м и височина 2,20 м.
Някога стените на църквата са били изцяло покрити с изящни стенописни изображения, но до наши дни са достигнали само отделни фигури и няколко по-цялостно запазени евангелски сцени. И въпреки това на място са съхранени по-голяма част от стенописите по таваните на притвора и наоса, като лошите атмосферни влияния са изцяло унищожили същите върху източната олтарна стена и източната част на тавана на наоса.
Поради малките размери на помещенията живописните изображения са нарисувани в рамкирани полета с размери от по 1 на 1,5 м. Човешките фигури са значително умалени, но запазват реалното съотношение с архитектурните и пейзажни фонове.
Сред стенописите могат да се различат сцените "Тайната вечеря", "Влизането в Йерусалим", "Св. Йоан Кръстител", "Страстите Христови", изображения на Апостолите и други светци. Особено впечатление прави сцената „Омиването на нозете”, характерна със своята непосредственост и жизненост. С динамика и дълбок психологически драматизъм е наситена и композицията „Предаването на Христос от Юда в Гетсименската градина”.
Сред най-интересните стенописи в „Църквата” е намиращият се непосредствено до входа ктиторския портрет, изобразяващ владетелска двойка с нимбове, поднасящи скален отломък със схематично изображение на църквата на Богородица. Владетелят,чиято фигура е запазена е идентифициран с цар Йоан Александър, а фрагментираната фигура до него е на царица Теодора.
Характерна особеност на ивановските стенописи е архитектурната декорация. Много от изобразените архитектурни детайли свидетелстват за изискания естетически вкус на художника и на монасите от манастира, за античните извори, от които художникът е черпил за да пресъздаде тези фантастични архитектурни форми.
Въпреки, че времето си е казало думата, все още се усеща голямото колоритно богатство и забележителното майсторство на художника при създаването на сложни цветови съчетания. Високите художествени постижения на твореца изтъкват приноса му в начеващия в началото на XIV в. хуманизъм в европейската живопис. За съжаление, поради настъпилите злополучни събития в края на същия век, това ренесансово явление в българското изкуство не е успяло да се развие.
Стенописите в църквата „Св. Богородица” на Ивановския скален манастир свидетелстват и за висотата на културния живот в Червенското духовно средище, което по времето на Втората българска държава (XII-XIV в.) е било тясно свързано с голямото изкуство на Търновското културно средище. Поради това някои изследователи причисляват въпросните стенописи на Търновската средновековна живописна школа, към която вероятно е принадлежал и ивановският вдъхновен живописец.
Наред със стенописите от Боянската църква, Земенският манастир и черквата в с. Беренде, тези в „Църквата” край Иваново са един от най-ценните образци на българската средновековна монументална живопис, още повече, че от старопрестолния Търново не е оцелял нито един по-цялостно запазен паметник на българската художествена култура от тази епоха.
Жилищните помещения на комплекса на „Църквата” са разположени източно от скалния му храм. Непосредствено до днешния вход на черквата има малка килия, а зад нея голяма група разрушени помещения, слели се в пещерата. На изток пътеката по скалната тераса отвежда до голямо помещение са добре запазени стени, което има правоъгълна форма и размери – 12,50 х 9,50 м. На изток от това помещение, за прекъсване на лесния достъп към комплекса, в скалата е изсечен широк и дълбок ров.
Добре запазените стенописи в „Църквата” подсказват вероятността тя да е била използвана и през първите векове на османското робство.
„Белберницата”
Комплексът на „Белберницата” се намира в най-западната част на местността „Писмата”. Състои се от църква и неголяма килия, изсечени в скалата.
Малкото съхранени стенописи тук са отнесени към XIII в. Днес този скален комплекс е трудно достъпен и обрасъл с растителност...!
„Затрупаната” църква („Св. Архангел Михаил”)
Комплексът на „Затрупаната църква” се намира в западната част на м. „Писмата”, между „Белберницата” (на запад) и „Кръщелнята” (на изток). Той е триетажен, като основният трети етаж има верижно разположение на помещенията и е разположен на около 15 м над речната долина. До него е достигала дървена стълба, а в горния ѝ край има малка площадка с две гробни камери, от които отвесен проход отвежда към помещенията на комплекса.
В най-западната част е параклисът „Св. Архангел Михаил”, който представлява сравнително голямо помещение, с размери: дължина (с апсидата) – 5,90 м и предполагаема ширина – 5 м. Стените, издълбани в скалата, са прави и заравнени, а таванът е равен, сега съборен. При падането си голям скален блок от тавана, запълва почти целия обем на параклиса, и това дава популярното име на „Затрупаната” църква. На източната стена се очертава широка апсида, а северно от нея има добре запазена протезисна ниша.
Днес на място са запазени стенописите по северната стена, а свалените от тавана се съхраняват в РИМ Русе. Върху северната стена, най-близо до олтарната част е голямата сцена „Събор на архангелите”. До нея, на запад, е ктиторската сцена на българският цар Иван Асен II и царицата, които са изобразени как поднасят на патрона на параклиса – архангел Михаил макет на църквата. До короната на владетеля има фрагментиран надпис, в който се разчита "...всемъ блъгар..." От макета в портрета се узнава, че в южна посока част от храма е била изградена върху издаващата се по това време скална тераса. Гореспоменатите факти позволяват да се приеме становището на Л. Мавродинова, че комплексът на "Затрупаната църква" е поставил началото на манастира "Св Архангел Михаил", създаден от монах Йоаким, със средствата на цар Йоан Асен II. За съжаление ктиторският портрет е силно повреден, липсващите му части са безвъзвратно загубени. Западно от него са били разположени няколко по малки сцени, от които добре запазени са само две от горния ред – „Явяването на Христос на жените-мироносици” и „Изцелението на парализирания във Витезда”. Разчистването на падналия блок от тавана е дало възможност да се разкрие съществуващата живопис върху него. Там е имало девет сцени, разположени в три реда, но тези от южната страна се почти напълно разрушени. Открояващите се сцени са: на средния ред - „Гостоприемство Аврамово”, „Сънят на Яков” и „Възнесението”; на северния ред започва от изток с неясна сцена с две фигури, до нея е изобразен епизод от историята на Исус Навин и в западния край „Носенето на ковчега на завета към Йерихон”.
Надписите на всички сцени са старобългарски, като палеографията на буквите ги отнася към първата половина на XIII в. Предполага се, че тези стенописи са най-ранните в цялата лавра на Ивановските скални манастири.
Стенописите в параклиса „Св. Архангел Михаил” носят белезите на преходен стил между Къснокомниновия към Палеологовия, вследствие на налагащите се нови живописни черти на Търновското изкуство. Счита се, че те са дело на друго столично ателие, което е приложило по-уверено новостите на времето си, като реакция срещу ограничаващите традиции на представителното Къснокомниново византийско изкуство.
Западно от параклиса има неголеми разрушени помещения. По тясна скална тераса в посока изток се достига до голямата манастирска църква с притвор, която сега е отворена към лицето на скалната пещера.
Днес размерът и планът на църквата са трудно възстановими, тъй като значителна част от нея е пропаднала в подножието на скалите. Добре оформен вход в скалната стена свързва църквата с няколко помещения, разположени в дълбочината на скалата. Те имат неясно предназначение и са напълно разрушени. При почистване на насипа върху пода на църквата е намерена добре запазена късноантична амфора, която свидетелства за наличието на обитатели тук, а вероятно и на монашеско братство, още през раннохристиянския период (IV-VI в.).
От стенописната украса на църквата до наши дни са оцелели няколко неголеми живописни фрагменти по северната ѝ стена. Тук се вижда сцената „Видението на св. Петър Александрийски”, образът на светеца лечител Пантелеймон и незначителни части от две други сцени, от които е оцеляло изображението на едно малко босо краче и имитация на мраморна облицовка.
Едноцветният фон, цялостният колорит и палеографските белези на надписите, отнасят и тези стенописи към XIII в.
Основните жилищни помещения на комплекса на „Затрупаната” църква – т. нар. „Чертозите”, се намират на изток от главната църква и са сравнително добре запазени. Тяхната представителност посказва, че те са възникнали едновременно с параклиса „Св. Архангел Михаил” и са изградени с дарението на цар Иван Асен II.
Разделителните прегради между отделните помещения са разрушени, но те добре се отличават. Най-голямо е източното, с размери – 9 х 5,30 х 2,60 м. Запазена е част от лицевата му страна, която е изсечена в скалния масив. Вдълбаните в пода гнезда подсказват, че пред него е съществувала дървена конструкция, която вероятно е отвеждала към трудно достъпния и сега силно разрушен втори етаж отдолу. На източната стена има вход, който вероятно е осъществявал връзка с другите комплекси. На запад помещението граничи с друго, напречно на него и с размери – 6 х 3 м. В западната част на това помещение има две залепени едно към друго обособени отделения.
Днес „Чертозите” са трудно достъпни откъм църквата на комплекса. Меката скала и големите размери на двата храма са причина част от комплекса да се разруши. Пропадналите скални отломки, които образуват голям насип, са затрупали помещенията на първия етаж, разположен на нивото на речната долина. Изследването на непроучените в този участък пещери би могло да хвърли повече светлина върху историята на комплекса, а и на целия манастир.
„Кръщелнята”
Комплексът на „Кръщелнята” се намира на 100 м източно от този на „Затрупаната” църква. До входа му се достига по леснодостъпен земен наклон. Самият комплекс е разположен около дълбока естествена пещера, като за връзка между отделните нива и полунива е използван сложно устроен карстов лабиринт. Стените на повечето от помещенията са необработени. Изключение правят тези на храма, които са оформени по-грижливо.
Скалната църква, заемаща естествена пещера, е едноапсидна с размери 8,90 х 2,80 м. Мазилка и стенописи в нея не са запазени. Карстов отвор в северната ѝ стена, дълбок около 5 м, отвежда до изсечена гробна камера, а в западната стена са оцелели няколко вдълбани стъпала.
Източно от църквата е разположено помещение, в северния край на което има наклонен труднодостъпен процеп, който отвежда до високо разположена пещера с няколко отделения, от която към вътрешността продължават галерии. В оформени в пещерните стени ниши са вдълбани две гробни камери. Конусовидната яма в единия гроб, която прилича на купел за кръщения, е дала името на тази пещера и на целия комплекс. В западната част на предното пещерно отделение е оформено правоъгълно помещение, на чиято преграда е изсечено квадратно прозорче, от което се открива красива панорама към речната долина.
В помещенията на „Кръщелнята” са запазени многочислени графити, които съдържат богата информация за миналото на манастира и за неговите обитатели. Сред графитите най-голям дял имат личните имена, може да се разчетат: Кале, Рад, Стефан, Белослав, Дан, Петко, Калиник, Неофит, Герасим и много други. Интересното е, че голяма част от авторите им са се определили като граматици – образовани хора, което подсказва, че тук навярно се е помещавал манастирският скрипторий. Особено ценен и пораждащ много загадки е един нечетлив надпис върху стената върху едната гробна камера, който включва кръст и съчетанието „цар Гергие”. Този надпис е дал основание да се счита, че именно тук е погребан цар Георги Тертер I (1280-1292 г.), за когото се предполага, че е завършил живота си като монах в Иваново. Графитите подсказват също, че комплексът при „Кръщелнята” има сравнително дълъг живот на съществуване. Най-ранният е оставен от Дамян и е писан през 1291 г., „в годините на цар Георги” (Георги Тертер I), а последният надпис е от 1495 г. и е писан от някой си Анани. От това става ясно, че духовният живот тук може би не е прекъсвал в продължение на два века.
„Господев дол”
Комплексът на „Господев дол” се намира на изток от „Кръщелнята”. Той е сравнително малък и се състои от малък параклис и няколко помещения западно от него. Всички те са разположени в дъното на вдадено в скалния венец пространство, свързано с долината чрез тесен проход през скалите. Мястото е наречено Господев дол поради видимото отдалече изображение на Бог-Отец върху външното лице на скалата. По рамката на това изображение е врязан триредов графит, от който се разбира, че Иво граматик пристигнал от манастира в Тракия през 1322 г., „когато загина цар Георги” (Георги Тертер II (1321-1322).
Параклисът на комплекса е вместен в естествена пещера, до която се стига по вита каменна стълба. Представлява правоъгълно помещение с размери 5 х 3,50 м, което от север преминава в дълбока пещера във вътрешността на скалата, а на южната му стена има широк отвор, гледащ към долината. Част от пода на параклиса е пропаднал и е възстановен с дървена конструкция. На източната стена са издълбани апсидна и протезисна ниша, а две по-малки има и на северната и на западната стена.
От стенописната украса на параклиса по-добре запазени са фреските върху тавана, източната и северната стена. В олтарната ниша е бил изобразен малкият Христос в дискоса (сега заличен), но отдолу са запазени изображенията на Великите църковни отци. Над нишата са двата неръкотворни образа на Христос – „Убрусът” и „Керамионът”. По източната стена има изображения и надписи, които свидетелстват, че са били изписани, от юг - Св. Модест Ерусалимски, Св. Никола и Св. Спиридон, а от север – Св. Кирил Александрийски, Св Герман Св. Власий Севастийски. Наблизо са и изображенията на лечителите-безсребреници Св. Св. Козма и Дамян. Върху северната стена, над скалния проход, служил за вход на храма, е оцеляла малка част от композицията „Успение Богородично”. От живописната украса на тавана личат две сцени – „Слизана в ада” и сравнително лошо съхранената „Възнесение”.
Върху заравнена плоскост до светлия отвор на параклиса към лицето на скалата, е допоясното изображение на Бог-Отец – „По стар от дните”, което както е споменато по-горе, се вижда от далече. Неговото разположение извън храма вероятни му придава защитни функции.
Живописта в параклиса Господев дол е определяна като „светла, ведра и жизнерадостна” и по някои нейни белези е свързвана с Комниновото изкуство на XII в., но същевременно по-живописното третиране на образите,с „по-земна жизненост”, я отнасят към новите художествени идеи на ранния XIII в. в художествените ателиета на Търново. Отнасянето на стенописите от това време се потвърждава и от направения палеографски анализ на съществуващите кирилски надписи.
Комплексът на Господев дол включва и някои жилищни помещения. Неголяма килия с квадратна форма се намира западно над параклиса. В една от стените ѝ е изсечено каменно легло. Близо до нея има дълбока и разклонена естествена пещера. Стените ѝ са необработени, но по тях личат фрагменти от графити. Едно от разклоненията на тази пещера отвежда над скалния венец и вероятно е ползвано като авариен изход.
В близост до дъното на дола, в североизточната скална стена е изсечено малко корито. Наличието му тук, както и сюжетът на стенописите в параклиса (включват изображения на покровители и лечители на животни), са породили тезата, че долът е използван като манастирска кошара.
Висок скален стълба в началото на прохода към дола, който може да бъде атрибут на древни езически практики, подсказва възможността тук да е съществувало много по-старо култово средище.
„Съборената църква” („Св. Теодор”)
Комплексът на „Съборената църква” се намира в най-източната част на местността „Писмата” и се състои от помещения разположени на пет етажа. Най-ниският е в подножието на скалите и включва само едно помещение. Вторият и третият етаж са обединени с общ отвор към долината, по време на функционирането на манастира са били свързани с обща лицева преграда. Това се разбира от макет на църквата, изобразен в ктиторски портрет. От него се вижда, че църквата на комплекса се е издавала частично на терасата пред лицето на скалата и всяко от нивата е имало едноскатен покрив.
Вторият етаж е силно разрушен и вероятно се е състоял от плитки ниши. Третият етаж е бил основен и обхваща помещения, разположени върху общата скална тераса, до която достига пътека от подножието. Тук е и църквата на комплекса.
Църквата, издълбана в скалата, има продълговат наос с размери 5,60 х 3,35 м, като стените и подът му са добре подравнени. В източната стена са изсечени плитка апсида и протезисна ниша. Притворът е бил долепен от юг, в посока към входа на пещерата, отделен е от наоса със скална стена, в която е пробит неголям прозорец. Таваните на двете помещения на църквата също са били равни, но са се съборили. Църковната фасада е била изградена сложно. Разкритите строителни рушевини в подножието на църквата подсказват, че лицевата ѝ стена е била иззидана и е наподобавала на характерните за периода живописни църковни фасади (подобно на църквите в Червен, Търново, Несебър и др.), раздвижени с различни архитектурни елементи – слепи ниши, арки, керамопластична украса и др.
От стенописната украса, покривала някога цялата вътрешност на църквата, днес на място стоят само фрески на северната и източната стена в наоса, а отделни фрагменти от тавана се съхраняват в РИМ Русе. Въпреки недобрата им запазеност, стенописите дават възможност да се уточнят както основните стилови особености, така и иконографската схема. От двете страни на апсидата са изобразени двама църковни отци – от тях се идентифицира св. Василий от южната страна. Те са участници в композицията „Поклонение на жертвата” („Мелизмос”). В протезисната ниша има фрагмент от изображение на дякон, а над нея са изписани двама епископи, от кито десният е Св. Мелетий Антиохийски. Върху северната стена на наоса, до олтарната преграда, е добре съхраненият образ на Христос с евангелие в лявата ръка, а с другата благославя. На запад е впечатляващата ктиторска композиция, в която жена с монашеско було поднася макета на църквата на двама светци войни, патроните на храма – Св. Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат. Жената тук, ктиторката на храма, е идентифицирана с царица Теодора – първата съпруга на цар Иван Александър (1331-1371). Западно от тази сцена има други двама военни светци, вероятно Св. Георги и Св. Димитър.
Запазените стенописни фрагменти от тавана, разкриват, че там е била изписана част от от Големите църковни празници. Девет сцени са разпределени в три реда: в източния край – „Благовещение” „Рождество Христово” и „Сретение”; в средата – „Кръщение”, „Преображение и „Възкресение Лазарово”, а на запад – „Влизането в Ерусалим”, „Разпятие” и „Слизането в ада”.
Стенописите от „Съборената църква” имат типичните белези на изкуството от средата на XIV в.
Върху източната стена на притвора е изписана голямата сцена „Съществие на Св. Дух над апостолите” („Петдесетница”). Тя е сравнително добре запазена. Тук е съхранен и едноредовият надпис: „съществiе стго дха”. Това произведение, с по-грубата си техника и отсъствието на класическия естетизъм, характерен за XIII и XIV в., съществено се отличава от останалите стенописи, поради което я свързват с изкуството от началните векове на османското робство. Тази сцена е едно от доказателствата, че Ивановският скален манастир е продължил духовното си съществуване дори и през трудните години на робството.
Край църквата има няколко други помещения, навярно жилищни. От северозападния ъгъл на наоса започва дълъг 17 м естествен проход навътре в скалата.
Четвъртият етаж се състои от помещение с равни стени, разположено над притвора на църквата. Близо до него започва вътрешно наклонена галерия, която отвежда до петия етаж. Той включва правоъгълни килии, свързани с дървена конструкция.
Насипът в подножието на комплекса съдържа тракийска керамика от IV-III в пр. Хр., която показва, че помещенията тук са били обитавани още през този далечен период.